Ако някога сте присъствали на маскен бал, значи разбирате как аз гледах на живота си. Нещо непрестанно ме караше да крия гнева, болката, безсилието, негодуванието си зад усмивка- хубава усмивка- широка. Животът ми беше изиграване на щастие. Винаги постигах това, с което се захванех, но с много усилия и безсмислен инат- нямаше удоволствие от постигнатото- накрая винаги се чувствах празна, още по-загубена. Някъде дълбоко имаше една огромна дупка, която никога не изчезваше- напротив- поглъщаше всичко. Тогава още си мислех, че другите са виновни, че Бог е виновен, че обстоятелствата са срещу мен и аз съм най-онеправданата в целия свят.

 

Мразех света, защото не беше перфектен и мразех себе си по същата причина. Всеки мой недостатък беше наказание за мен и аз или обвинявах яростно другите, или себе си. Бях неспособна да се изправя пред проблем и да го преодолея- някак си бях изпуснала живота си от контрол и само се преструвах, че той е точно такъв, какъвто трябва. Никога не допусках задълго някого до себе си- имах редки моменти на откровение, които бързо преминаваха и аз отново се затварях в себе си- външно студена, а вътрешно болезнено чувствителна.

 

Не мога да кажа, че нямах поводи за щастие или, че нямах хора до мен- напротив!- винаги съм имала приятели и близки до мен. Тогава просто още не знаех- не можах да ги видя, да ги оценя- аз мразех всички, защото мразех себе си- та аз не можех сама да се понасям камо ли да понасям някой друг. Бях изгубена, а когато си позволях да го почувствам понякога пиех и си вярвах, че съм по-добре. Алкохолът е идеалната маскировка за маскен бал- тогава наистина си вярваш! Вярваш, че си много готин, че можеш да постигнеш всичко, че живота е в краката ти. В такива моменти все едно някой друг поемаше курса на собствения ми живот- ако съм губила контрол над себе си- тогава беше най-зле.

 

Все повече потъвах. Загубих себе си някъде по пътя и не мислех да се върна, за да се потърся. Всъщност не смятах нищо да правя, защото съдбата беше виновна, а моята роля беше да страдам и да се самосъжалявам. Това алиби ми вършеше работа и аз се чувствах като мъченица, докато не дойде момента маската ми да се пропука. Тогава бях на 18. Процесът отдавна беше започнал, но тогава ме осени с гръм и трясък. Близките ми се пробудиха за нов живот, здравееха, усещах ги за пръв път от много време истински щастливи и виждах, че влагаха усилия да се променят. Тогава какво оставаше за мен- вече нямах причина да бъда онеправдана жертва- значи най-сетне бе дошъл момента истински да се радвам и да бъда щастлива- край на маскения бал!

Сами се досещате, че това не се случи- даже напротив- моята депресия се задълбочи докато един ден реших, че не мога повече така-нещо трябваше да се случи иначе щях да експлодирам. Тогава една мисъл се прокрадна в съзнанието ми .. може би с мен нещо не беше наред?!? Ако светът е добър и красив, а аз не мога да го почувствам дори за миг значи проблемът беше в мен. И тогава реших за пръв път да сваля маската си, да спра да се преструвам и отидох да се наплача на първата си сбирка на Ал-Анон.

 

Ходя от две години на Ал-Анон. Посещавам живи и онлайн сбирки всяка седмица. От година и два месеца не кусвам алкохол.

 

 

PS: За Ал-Анон с любов