" Не искам повече да живея", ми пише той в скайпа. Думите идват след близо двуседмичен контакт, в който той сдържано излага фактите, а аз се опитвам да му помогна. Синът му е зависим от наркотиците и след истинска битка склонява да влезе в комуна в друга държава. Влезе, на другия ден излезе, обади му се и поиска пари. Той отказа. Оттогава нямат новини за него. Минава седмица, две,три. Той е влиятелен човек в града си, всички го познават и това в момента само ограничава възможностите му да получи и информация и утеха. Каква утеха, когато неизвестността те е стиснала за гърлото и те души все повече всеки следващ ден. " Майка му се е затворила в стаята и не излиза, само плаче. Какво да правя. Не искам повече да живея..." В дните преди да напише това, той описваше всичко, през което са минали. " Искал съм да умре, вярвате ли ми"... Вярвам. Пак така сдържано и без прилагателни описва колко пъти са заварвали сина си почти бездиханен, колко неща са изчезнали от къщи, от колко хора е вземал заеми, как се е превърнал в изпечен лъжец.

После споделя накратко как се е наложило да го затворят в изолирана вила и да го пазят, докато изкара абстиненцията, как момчето е вило и се е гърчело в едната стая, а той е пазел вратата и душата му се е гърчела в другата. Как са го пратили незнайно къде в чужда държава с единствената надежда, че някъде другаде ще намери спасение, че родната му държава и родният му град и родната му къща са смъртоносни за детето им.  " Знаете ли какво е да градиш цял живот уж добрини за детето си, а един ден да се окаже, че всичко е било напусто. " После го изпратиха и той изчезна. Впрочем после се оказа, че се е върнал в комуната и дълго остана там, но никой не им съобщи. Този баща един месец поне не знаеше къде е синът му и какво става с него. Майката на това момче един месец го погребваше в мислите си.

Тези хора имаха късмет. Познавам други, които наистина погребаха сина си. Роден на предела на възрастта, единствен, гледан, ненагледен. Натоварен със цялата невъзможна обич на майка си и баща си. Бащата- известен народен певец, чийто песни се пазят в Златния фонд на БНР, три години след смъртта на момчето, не само не може да пее, ами и трудно говори. Когато преди време разбират за наркотиците, правят и невъзможното, за да изтръгнат детето си от тоя ад. Постъпват като в неписаните учебници за родители на наркомани, изпращат го на лечение, после го посрещат, подкрепят, контролират, стимулират. Бащата зарязва пеенето и намира работа за двамата в баничарница, сутрин стават по тъмно, работят до обед, после заедно се прибират, почиват...Коварството на дрогата е в разбиването на точно тия схеми на любов и грижа- в един момент момчето посяга отново и...умира. Умира в някакво свърталище и поне десет дни не го откриват. Родителите така и не го виждат, преди да погребат останките. И досега, три години след смъртта, не са повярвали напълно в нея. Бащата така и не може да се вдигне. Всяка събота той е на гроба. Сякаш времето е спряло там, единственото, което се променя, са цветята на гроба. Ту цъфтят, ту вехнат. Човекът винаги е там.

И други бащи познавам. В подобни тежки ситуации жените като че ли се справят по-добре- имат повече неща за правене, които да ги отвлекат от мислене, по- склонни са да споделят с близки, а това винаги помага. Мъжете обаче се затварят в себе си и... много рядко ще отронят " Не искам повече да живея". Така, както ми каза онзи баща от далечен град.

Защо го пиша всичко това ли?

Защото Гълъбин Боевски се опита да пренася наркотици в Бразилия, използвайки за прикритие детето си. Малко по- късно същото направи и карловецът Кирил Иванов, който използва 19 годишната си дъщеря, за да пренесе 42 хероин през граница. И защото вече се чуват доста гласове в опити да бъде оправдан Боевски. И защото сякаш се приема, че това е бизнес като бизнес и в кризата няма мръсни пари.

Съжалявам. Има мръсни пари. И то много мръсни. С тях ще си купил нечий живот. Какво повече да се каже...